Чай пить хочешь?

Етикети

, , , , , ,

Беше ден в средата на ноември. По средата на желанието да се върши нещо и предварителната увереност, че не си струва.

Ден толкова непригоден за нищо, че ако решиш да се застреляш, няма да се уцелиш. Ден без силна обич и без липсата й. Без угризения и планове. Ден за хазарт би казал някой, а всъщност, погледнато трезво, бе ден за гледане на деца. Децата внасят живот и смисъл и в най-глупавия ден. Но нямах още деца. Разсъждавах върху това „още”, като го гледах откъм добрата му страна. То обаче приличаше на куц човек, гледан откъм здравия му крак. Нещо не му беше наред. Не предлагаше нищо красиво, както и денят.

В това блато от мисли изведнъж получих здрав удар в гърба и паднах по очи на плочките. Ударих си челото, а очилата ми кой знае как оцеляха. Наместих ги крайно заинтересуван да видя какво стана. Една госпожица, която не познавах, но която можеше да помете скуката за цяла една година, се опитваше да ме вдигне. Отстрани лежеше един велосипед. Явно ме бе ударила с колелото си. Отрупаната с гердани и шалове колоездачка бе доста силна. Затегли ме здраво за яката на ризата и като чух отпорването на шевовете, станах доста бързо.

– Прастите, прастите – говореше тя задъхана. – Ох, многа се извинявам, страшно съжалявам – и разни от тоя род плещеше и личеше, че има и обноски, и речник, но някак панславянски.
– Нищо, нищо – изправих се с достойнство. Една струя кръв премина покрай очната ми ябълка и я заобиколи, а на челото ми растеше цицина.
Дамичката свали единия от шаловете си и започна да попива кръвта. Щеше да го съсипе завинаги, защото шалът бе светъл. Това ме убеди, че наистина съжалява. После ме задърпа пак, този път за да ме превърже у тях, защото живеела в една близка кааперация. Давай, давай, повтаряше и ме подръпваше. Беше забавна женица.

Тръгнах с една надежда да бъда обгрижен и с онова опростено лековерие, че може би сега започва един псевдолитературен роман. Разбирате ли, като при тези герои, които се запознават по страниците на криминалетата и две страници по-късно хвърлят дрехите си по пода в хотелската стая. После пият мохито в някое бистро и пак тръгват да хвърлят дрехите си две страници след това. Аз доста ги чета тези книги и според авторите им в тях имало доза реализъм. Котката ми също одобрява тия сюжети и обича да ги слуша, когато й чета на глас. Мога лесно да бъда извинен за тия си фантазии, защото когато човек живее с котката си, жените му се привиждат доста интересни….

Из „Щастливите хора“Любомир Николов изд. Сиела 2017

shtastlivite-hora-698x1024

Advertisements

Раждането на Наполеон

Етикети

, , , ,

Пиер, месарят с най-дългите пръсти, който бе така прилежен в работата си, че за да не губи време за обяд, похапваше и късове сурово месо, се поряза. Транжираше някакво непознато животно. Изобщо не му пукаше какво е това, а работеше сръчно, както винаги. На едно място, където не очакваше да има кокал, нещо твърдо подпря ножа му, ножът се превъртя и го поряза. Това не му попречи да продължи работа, но след час порязаната ръка започна да се подува и стана като боксова ръкавица Пиер спря работа. Не бе наясно какво да прави в тоя случай, но беше страшно ядосан.

Имаше и друго. Не бе обикновено порязване. Пиер усещаше, че цялото му същество бе засмукано в подутата му ръка. Там се премести всичката му мисловна дейност. От там се командваха нервните му импулси, там го сърбеше и болеше, там се раждаше едно ново възприятие за света, което хич не се харесваше на Пиер. Според това възприятие Пиер бе една плюнка. Презряно нищожество, недостойно да носи тази царствена дясна подута ръка. Придатък към нея, който колкото по-бързо закърнее, толкова по-добре. А ръката се подуваше все повече. Пиер и бе толкова ядосан, че бе готов да я отсече с един сатър и като нищо можеше да го направи; той бе сръчен в това, но разбираше също и че вече той е ръката, та отрязването и щеше да е равно на собствената му смърт.

Пиер най-парадоксално изчезваше, изстиваше, усещаше как се изсушава и кристализира, а цялата му жизнена сила отиваше в ръката, която почервеня от  притока на онова, което бе същността на Пиер. Ръката-компресор изсмукваше хрущялите от прешлените му, флуоресценцията на фосфора му, блестящия изумруд на кръвта му, синьото на очите му, електричеството от биополето му.

В Пиер остана шлаката. Усети че е чуплив. Почти ослепя и това което виждаше, бе не повече от гледка през запотено стъкло. Свят познат, но замръзващ. Бутове, карантии, висящи наденици, агнешки главички подредени в редица, плешки, джолани и овесени за краката патки – целия мил и подреден свят на Пиер изглеждаше погълнат от течен азот и невъобразим студ.

Беше неудобен момент, но Пиер припадна. Главата му полегна на витрината между агнешките главички, ръцете му загребаха: лявата котлети, а дясната купчинката джолани, а тялото му се свлече на колене зад витрината. Така много не биеше на очи. Една късогледа бабичка, която влезе в празния месарски магазин след тоя злощастен припадък се приближи до витрината, зазяпа се любовно в контрафилето, опашките от крава, така чудесни за супа и после в главичките и след като се взря учудено в главата на Пиер, разбра, че тя е от човек и изпищя. Избяга моментално и куцайки….

Из „Щастливите хора“ Любомир Николов  изд. Сиела 2016

http://knigolandia.info/book-review/shtastlivite-hora/

shtastlivite-hora-698x1024

Кулинарен вагабонт

Подгрят по празниците от кулинарни предавания, за които съм глух, но все пак виждам в тях някои човешки сръчности и непосилното търпение да се повтаря едно и също, ми хрумна една история, която украсих, но в същината си е нещо, което се е случило. И друго се сещам, телевизионните готварски уроци могат да бъдат поздравени за успешната подмяна на глагола „подправям” с „овкусявам”, но да кажа пак, че както няма омирисители, така няма и овкусители.
Най-добре е да започна, без да увъртам. Братовчедът Йоргос бе започнал любовен роман с една Донатела, акушерка от АГ болница, и като отворил веднъж хладилника й, видял вътре плик с нещо пихтиесто. Попитал я какво е и тя му казала: „плацента”. Йоргос повъртял из ума си тази тайнствена и позабравена дума и полюбопитствал: „Ами тя, плацентата, не трябва ли да е в майката?” Акушерката го погледнала снизходително…

ТУК http://novinar.bg/news/kulinaren-vagabont_NDUxNDszMw==.html?qstr=%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2

Ретро опера

Ретро опера

Eдна сутрин Маурицио, селянин от Рока Синибалда, впрегнал коня, потеглил с каруцата и чул в кристалната тишина на утрото музика, която го следвала из целия път. По едно време той спрял каруцата, заоглеждал себе си, возилото и коня и открил, че музиката идва от дясното ухо на коня. Помислил, че конят е глътнал транзистор и продължил.

Музиката, решил той най-учено, е артефакт, а не е същността на моя кон и започнал да оре. Орал и над нивата се носела класическа музика. Не много силно, но колко силна може да е музиката от едно ухо. Конят движел уши и радиоразпръсквал в различни посоки. Неуморният симфоничен оркестър свирел безспирно и разни баритони и баси се сменяли с всяка нова ария. На обяд Маурицио поспрял да почине и не заспал както обикновено правел, а слушал гласът на Енрико Карузо и се чудел за произхода на тези божествена музика точно из ухото на коня Лазаро. Това не можело да е транзистор. В програмата нямало реклами, само чиста божествена опера.

Лазаро, сетил се Маурицио, бил пасъл една едра трева със стъбла като сламки и всеки, който разбирал от популярна наука можел да се сети, че тези сламки могат да се подредят тъй странно в корема, че при всяко вдишване да издават звук, но защо и музика, и защо от ухото и защо тъй добре оркестрирана, не било ясно. Затова и Маурицио останал буден да търси научно обяснение. Пропуснал обедния сън, заболяла го главата, а обяснение не намерил…ТУК

Летни номинации за наградата „Хеликон“

Stranici / Страници

Няма грешка в заглавието – романите са три, сборникът с разкази – един. Но номинираните книги – по регламент са си три. Ето как:

Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, („Жанет 45”), „2 романа. Мравки с фенерчета. Слугинята” на Мариана Найдова („Леге Артис”) и „Натюрморт с мъже”на Любомир Николов („Сиела”)  са трите удостоени книги на летните номинации за наградата за нова българска художествена проза „Хеликон”.

Членовете на журито Кристин Димитрова, Калин Донков (председател), Бойко Ламбовски, Андрей Захариев и Юри Лазаров – като едни прилежни ученици – също имаха списък със задължителна (българска) литература през летните месеци. 32 заглавия в една необичайно силна за лятото сесия.

В началото на новата учебна година и в напрегната предизборна обстановка, летните номинации ще бъдат връчени на 24  септември 2014, сряда от 18.00 часа в уютното пространство на книжарницата „Хеликон- България”, булевард „Цар Освободител” № 4.

„Там – както всеки път –…

View original post 20 more words

Амелия Личева за новата книга на Любомир Николов „Натюрморт с мъже“

Книгите на Ciela.com

натюрморт с мъже натюрморт с мъже

Новата книга на Любомир Николов „Натюрморт с мъже“ се вписва в линията разкази, които в последните години публикуват автори като Деян Енев и Васил Георгиев. Става дума за кратки разкази, които разчитат на ситуацията, на интересния типаж, а не толкова на историята, на случката. Разбира се, това не значи, че в тези разкази няма фабула, че те не предполагат действие, но приоритет за тях са кинематографичността, детайлите, и най-вече – езиковата плоскост. Метафора на последното е появяващият се в повече от един разказ съдия Бабулев, който не говори, а пише за света около себе си и за когото въпросният свят е доминиран от правилността, точно както е в езика. За Бабулев животът е продукт на езиковите правила, на съчетанията на думите, на разгадаването на езиковите закони. Неслучайно в този негов свят преобладаващият мотив е, че мислите, които форматират езика, а оттам и съществуването, всъщност са едни и…

View original post 392 more words

Откъс от „Натюрморт с мъже“

Stranici / Страници

Mimolette от Дидро

 

Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.

Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.

Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един…

View original post 723 more words