С Калина не сме лягали; дългите и розови нокти драскат първо чашата, после бара, после дънките ми и накрая, във времето около изгрева, се забиват в гърба ми, срязват ризата, убеждавайки ме в нещо адски важно за нея.
Седнали сме в едно кафене, потънали в излъскани фотьойли, приютявали сигурно половината град, и пием кафе, опрели глава до глава. Половината неща си ги казваме, другата половина се прелива чрез някаква луда трансфузия на мисли, когато човекът до теб е част от теб….
Реклами
Разказът е симпатичен. Сутринта се опитах да напиша достоен коментар, но едва по-късно се появи едно предизвикателство, което успя да ме вдъхнови. 🙂
Дните са пяна,
а животът е бира.
Сипвай полека. 😉
Надявам се, че ще продължите да развивате блога с още разнообразно съдържание. 🙂