Етикети

, , , ,

Пиер, месарят с най-дългите пръсти, който бе така прилежен в работата си, че за да не губи време за обяд, похапваше и късове сурово месо, се поряза. Транжираше някакво непознато животно. Изобщо не му пукаше какво е това, а работеше сръчно, както винаги. На едно място, където не очакваше да има кокал, нещо твърдо подпря ножа му, ножът се превъртя и го поряза. Това не му попречи да продължи работа, но след час порязаната ръка започна да се подува и стана като боксова ръкавица Пиер спря работа. Не бе наясно какво да прави в тоя случай, но беше страшно ядосан.

Имаше и друго. Не бе обикновено порязване. Пиер усещаше, че цялото му същество бе засмукано в подутата му ръка. Там се премести всичката му мисловна дейност. От там се командваха нервните му импулси, там го сърбеше и болеше, там се раждаше едно ново възприятие за света, което хич не се харесваше на Пиер. Според това възприятие Пиер бе една плюнка. Презряно нищожество, недостойно да носи тази царствена дясна подута ръка. Придатък към нея, който колкото по-бързо закърнее, толкова по-добре. А ръката се подуваше все повече. Пиер и бе толкова ядосан, че бе готов да я отсече с един сатър и като нищо можеше да го направи; той бе сръчен в това, но разбираше също и че вече той е ръката, та отрязването и щеше да е равно на собствената му смърт.

Пиер най-парадоксално изчезваше, изстиваше, усещаше как се изсушава и кристализира, а цялата му жизнена сила отиваше в ръката, която почервеня от  притока на онова, което бе същността на Пиер. Ръката-компресор изсмукваше хрущялите от прешлените му, флуоресценцията на фосфора му, блестящия изумруд на кръвта му, синьото на очите му, електричеството от биополето му.

В Пиер остана шлаката. Усети че е чуплив. Почти ослепя и това което виждаше, бе не повече от гледка през запотено стъкло. Свят познат, но замръзващ. Бутове, карантии, висящи наденици, агнешки главички подредени в редица, плешки, джолани и овесени за краката патки – целия мил и подреден свят на Пиер изглеждаше погълнат от течен азот и невъобразим студ.

Беше неудобен момент, но Пиер припадна. Главата му полегна на витрината между агнешките главички, ръцете му загребаха: лявата котлети, а дясната купчинката джолани, а тялото му се свлече на колене зад витрината. Така много не биеше на очи. Една късогледа бабичка, която влезе в празния месарски магазин след тоя злощастен припадък се приближи до витрината, зазяпа се любовно в контрафилето, опашките от крава, така чудесни за супа и после в главичките и след като се взря учудено в главата на Пиер, разбра, че тя е от човек и изпищя. Избяга моментално и куцайки….

Из „Щастливите хора“ Любомир Николов  изд. Сиела 2016

http://knigolandia.info/book-review/shtastlivite-hora/

shtastlivite-hora-698x1024

Advertisements