цитати

Два завоя по-нагоре по заповед на ЕУ всички боклуци, плуващи по Дунав бяха улавяни в мрежа с размерите на град и течащата вода изглеждаше чиста отгоре. Хората можеха спокойно да се возят с водните си ски. Деца джапаха боси в крайбрежната тиня и крещяха до бога, неуморни и зли, бутаха се хаотично, някои пропадаха, изчезваха безпомощни в калта и майките им се втурваха да ги вадят от тинята и дълго след това ги чистеха, за да са сигурни, че са извадили своето дете. Всичко това изнервяше кмета. Началото на всеки панаир винаги го изнервяше, защото идваха всякакви непредсказуеми хора, най-обикновени изроди, представящи се за артисти и най-обикновени артисти, които се представяха за изроди. Ята голондрини летяха в небето и не искаха да ползват българските си имена. В тая шумотевица деликатните хора говореха с коремите си, а миглите на красавиците създаваха непоносима мараня. из „Въжеиграчът Карой“

  • Луната, като пъп на бременна беше изпъкнала върху нощния небосклон. Тежеше над главата ми и поляризираната и светлина делеше реалността на независими плоскости. Не бе Луна далечна и измръзнала, а бе любопитна и ме наблюдаваше втренчено и следеше движенията ми. Да, лично мен. Чувствах го по изстиналата кръв, която се бе сгъстила като желе и трудно вървеше във вените ми. от разказа „Двойникът“
  • Полковник Хавиер де Силва, чиято сянка бе винаги по-голяма от него, а гласът му разтреперваше полилеите, кристалните чаши, а понякога и гривните по ръцете на по-чупливите жени, влезе в новия си кабинет. Огледа го с преценяващ поглед; седефените стени излъчваха мощ, интеркомът на бюрото му бе в цветовете на войната, готов да предаде прегракналия му, нетърпящ възражения глас, а в екраните на мониторите от стените стъпваха на пръсти силуети на нищо неподозиращи граждани, уплашени кой знае от какво. Хавиер де Силва седна в креслото и пое шумно дъх, вдишвайки половината от позната му вселена.от разказа „Полковникът и пчелите“
  • Разумно погледнато, празната необичайност обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някой с който сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, да го наречеш спомен, да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл. Може и да стане като една статуетка по рафтовете, която с времето престава да съществува за окото.от разказа „Мрежата“

http://payhip.com/eknigi

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s