Етикети
Любомир Николов, Сиела, български, къси разкази, humor, хумор, short stories
Беше ден в средата на ноември. По средата на желанието да се върши нещо и предварителната увереност, че не си струва.
Ден толкова непригоден за нищо, че ако решиш да се застреляш, няма да се уцелиш. Ден без силна обич и без липсата й. Без угризения и планове. Ден за хазарт би казал някой, а всъщност, погледнато трезво, бе ден за гледане на деца. Децата внасят живот и смисъл и в най-глупавия ден. Но нямах още деца. Разсъждавах върху това „още”, като го гледах откъм добрата му страна. То обаче приличаше на куц човек, гледан откъм здравия му крак. Нещо не му беше наред. Не предлагаше нищо красиво, както и денят.
В това блато от мисли изведнъж получих здрав удар в гърба и паднах по очи на плочките. Ударих си челото, а очилата ми кой знае как оцеляха. Наместих ги крайно заинтересуван да видя какво стана. Една госпожица, която не познавах, но която можеше да помете скуката за цяла една година, се опитваше да ме вдигне. Отстрани лежеше един велосипед. Явно ме бе ударила с колелото си. Отрупаната с гердани и шалове колоездачка бе доста силна. Затегли ме здраво за яката на ризата и като чух отпорването на шевовете, станах доста бързо.
– Прастите, прастите – говореше тя задъхана. – Ох, многа се извинявам, страшно съжалявам – и разни от тоя род плещеше и личеше, че има и обноски, и речник, но някак панславянски.
– Нищо, нищо – изправих се с достойнство. Една струя кръв премина покрай очната ми ябълка и я заобиколи, а на челото ми растеше цицина.
Дамичката свали единия от шаловете си и започна да попива кръвта. Щеше да го съсипе завинаги, защото шалът бе светъл. Това ме убеди, че наистина съжалява. После ме задърпа пак, този път за да ме превърже у тях, защото живеела в една близка кааперация. Давай, давай, повтаряше и ме подръпваше. Беше забавна женица.
Тръгнах с една надежда да бъда обгрижен и с онова опростено лековерие, че може би сега започва един псевдолитературен роман. Разбирате ли, като при тези герои, които се запознават по страниците на криминалетата и две страници по-късно хвърлят дрехите си по пода в хотелската стая. После пият мохито в някое бистро и пак тръгват да хвърлят дрехите си две страници след това. Аз доста ги чета тези книги и според авторите им в тях имало доза реализъм. Котката ми също одобрява тия сюжети и обича да ги слуша, когато й чета на глас. Мога лесно да бъда извинен за тия си фантазии, защото когато човек живее с котката си, жените му се привиждат доста интересни….